През 1912-1913 г. няколко млади поети съзнателно се откъсват от символизма като литературна школа и създават ново литературно течение, което наричат акмеизъм ( acme- от гръцки език означава превъзходна степен на нещо, цвят, време на цъфтеж). В този кръг на акмеистите влизат Николай Гумильов, Осип Манделщам, Ана Ахматова и други техни съмишленици.
Още през пролетта на 1912 г. излиза сборникът със стихове на Ана Ахматова “ Вечер”, който представлява първото сериозно постижение на новото литературно течение. Името на Ахматова веднага става известно. Поезията на поетесата се характеризира с множество срицифични черти: Ахматова е не само най-яркият представител на младото поколение поети, в нейното творчество има вечни и индивидуални черти, има и черти, които доближават поезията на Ахматова до произведенията на символистите1. Но основна разлика между лириката на символистите и лириката на Ахматова е липсата на напевност, на мелодичност в стихотворенията на поетесата. Разбира се, това не означва, че в тях липсва музикален елемент, те не са по-малко красиви, но той не преобладава, не предопределя словестния строеж на стихотворението и носи друг характер в сравнение с лириката на Блок и Белмонт например. У Ахматова са редки алитерациите и вътрешните рими: дори обичайните рими в края на реда не са натрапчиви, не са прекалено богати, а туширани по възможност. Ахматова обича също enjambement2- несъвпадение на стилова единица (изречението) с метричната единица (реда), преминаване на изречението от един стих в друг. Чрез този похват се тушира натрапчивата точност на метричната, музикалната стуктура на стихотворението и римата става по-малко забележима. Поетесата приближава стихотворната реч до разговорната. Нейните стихове приличат на изящна беседа, на интимен разговор. Речникът на Ахматова разкрива съзнателен стремеж към простотата на разговорната реч, към всекидневни и обикновено делнични от затворения кръг на лирическата поезия думи; в строежа на фразите личи тежнение към синтактична свобода на живото, неписаното слово. Важно е да се отбележи, че този този разговорен стил не изпада никъде в прозаизъм, навсякъде си остава художествено действен; той разкрива голямо художествено майсторство у Ахматова, стремеж към “целомъдрена простота на думата”. Ключови са яснотата и съзнателната точност на изказа. Дори и в най-обобщените сентенции се долавят личното настроение на поета и личният глас на Ахматова.
Една от главните черти в поетическия облик на Ахматова е, че тя не говори за себе си направо, тя разказва за външното обстоятелство на душевното явление, за събитията от външния живот и за предметите от външния свят и само в своеобразния избор на тези предмети и променящото се тяхно възприемане се чувства истинското настроение, особеното душевно съдържание, което е вложено в думите .Това прави стиховете на Ахматова душевно строги и целомъдрени; тя не говори повече от онова, което говорят самите неща; не натрапва нищо; винаги разкрива душевния смисъл на преживяното.
За разлика от символистите акмеистите използват вещите, за да “поставят” поезията на земята, а не в безграничното пространство на реещото се въображение. Вещите в поетическия интериор на поетесата играят важна роля за постигане цялостния строеж на произведенията й. Те са част от “тухлите”, които изграждат поетическия свят на Ахматова. Без тях построяването му е много по-трудно, а той би останал недовършен, недооформен. Всяка вещ, която е използвана в стихотворенията, носи нещо различно в себе си; ръкавицата, сламката, свещта, камъкът- всяка от тях дава нов поглед върху произведенията; прочитът е с нов смисъл, когато е прекаран през призмата на вещите. Случва се дори една и съща вещ, разгледана в различни стихотворения, да е носител на различни настроения, различни смисли. Например в стихотворението:
Опали дъхът ми горещ
възглавката пак.
Ето и втората свещ
гасне и гарванов грак
все по-високо звучи.
Или в “Песен за сетната среща”:
Туй е песен за сетната среща.
Аз погледнах към тъмния дом.
Равнодушно в прозореца светна
Жълта свещ и замря мълчешком.
В тези две творби свещта символизира загасващата надежда, умиращите копнежи. В първото стихотворение свещта е втора по ред, което означава, че лирическата героиня е чакала дълго. Първата свещ вече е изгоряла, следва я нова, която е запалена с толкова вяра, колкото и първата, но сега и тя угасва и с топонето на восъка се стопява и надеждата, че чаканият ще дойде, че има смисъл се да будува и да се надява. Във второто цитирано стихотворение свещта светва в прозореца, но само за миг, след това замрява. Сякаш за част от секундата се появява надеждата в пламъчето на свещта, но веднага угасва. Картините със свещи в двете стихотворения показват безизходните положения, в които се намират героите, но колко различен е образът на свещта в произведението:
Дъхави свещи навред
ще ни запалят и в този
миг ще получим букет
оранжерийни рози.
Първо трябва да се отбележи, че свещта не е една, а са много, което означава, че и настроението и надеждата, които носят, са умножени по много. Свещите са “дъхави”- това също допринася за положителната им роля в произведението. Ето как една и съща вещ, но поставена по различен начин и натоварена с различни усещания, може да носи две или повече настроения в зависимост от потребността на Ахматова. Това е признак за майсторско боравене с думите, за професионално “рикуширане” между различните им значения и успяване винаги да се намери центъра за постигането на максимално съдържание на творбите й.
Специфично за лириката на Ахматова е, че чрез вещите вкарва, представя героите, т.е. предметите свидетелстват за бившето или настоящото присъствие на героите:
Тъмната тераса
и в дървото- птица...
А на мойта маса-
мъжка ръкавица.
Или пък:
Трепка странна и спокойна
струйка дим на твойта лула.
Аз поисках да бъда стройна
и облякох тясна пола.
Мъжкото присъствие в стихотворенията не е пряко назовано, то е представено чрез ръкавицата и лулата. Чрез вещите дискретно е изказано наличието му в творбите. По този начин той сякаш остава леко скрит, леко в периферията, но все пак е тук или е бил тук.
Друга специфична отлика в творбите на Ахматова е използването на вещите по нетрадиционен начин: “С тънка сламка ми пиеш душата...”. Под майсторското перо на поетесата на пръв поглед неизползваема в лирическо произведение “сламката” се превръща в оригинално, мощно оръжие за отнемането силите на героинята. Тази сламка, едновременно малка, но поставена на точното място, се равнява на армия, застанала пред един единствен воин – сърцето.
С друго предназначение е използвана следващата вещ в поетическия интериор на Ахматова:
Езерата са бездънни
и е лек живота пак...
Кой ли ще ми се присъни
в шарения мой хамак?
Ако приемем, че в предното стихотворение сламката е оръжие за омаломощаване на душата, то в този случай хамакът е оръжие за подпомагане на въображението. Чрез него фантазията по-лесно достига до желаните светове, по-бързо пътува до желаните места. Хамакът е като машина на времето, с която може да се отиде навсякъде.
С не толкова положителна енергия и красиво предназначение е коженият бич в следващото произведение:
С кожения бич ядосано
бие ме мъжът ми лош.
Зад прозорчето белосано
аз те чакам цяла нощ.
И бичът може да бъде разглеждан като оръжие, но той е използван за наказание на невярната съпруга. На няколко места в стихотворенията е използван венчалният пръстен, който е свидетелство за обвързаността на на героинята. Въпреки това тя мечтае за друг, но бичът я връща обратно на земята и й показва истинското й място. От друга пък може да се каже, че присъствието на бича е с ироничен подтекст, защотото дори боят не може да спре героинята да мечтае за любовта на друг. Така бичът показва безпомощността на съпругът и него го превръща в жертва.
В стихотворението “Песничка” присъствието на хляба е обвързано с надеждата, тъи както и запалената свещ, а камъкът е неговата противоположност- отчаянието:
Вместо хляб очаквам камък
за награда аз.
А небето диша пламък
и е с мене твоя глас.
Както запалената свещ е символ на надеждата, така и хлябът е натоварен символично да носи надежда в себе си, както самата поетеса го нарича “награда” с положителен знак. Хлябът е максималното, което може да се вземе от любовта. От друга страна може да се сложи знак за равенство между угасналата свещ и камъка- и двата предмета са знак за изгубена вяра. Съответно камъкът е минимумът в любовта, той е нищото. Може да се каже, че лирическата героиня очаква или всичко или нищо от любовта.
На още едно място се появяват камъкът и свещта като градящи тухли в поетическия свят. Това се случва в стихотворението “Към музата”. Тук камъкът се явява последното спасение на лирическата героиня от болестта, наречена липса на поетическо вдъхновение. Забелязва се, че често присъства надгробният камък в поезията на Ахматова. Той е използван като единственият изход от нещастието дарбата да те напусне:
Музо! Щастливи са всички край мен,
чакат ги радости нови...
Нека да легна под камък студен,
само не искам окови.
Свещта пък отново е символ на копнежи, но тъй като тя “едвам” блещука, тези надежди са на границата да се превърнат в отчаяние. И тук след дълго чакане лирическата героиня е изгубила вече силите си да чака и да вярва, а двойното отрицание “не искам, не искам” свидетелства за това:
Свещ до зори ми светъка едвам,
мойто сърце не тъгува,
ала не искам, не искам да знам,
кой с коя се целува.
И в стихотворението “Смущение” се появява камъкът: “Като камък надгробен нека/ да поледне над мен любовта.”. В този случай обаче не може да св говори за камъка като за символ на вид отчаяние, а по-скоро като за символ на вечност. Надгробният камък оставя следа от човека и след смъртта му; по този начин лирическата героиня иска и любовта да остане при нея вечна и непоклатима.
Както вече беше споменато Ахматова обича да говори чрез предметите не направо чрез поетическото “аз”. Чрез вещите предава вътрешни усещания, настроения. Те й помагат да обрисува героите в творбите й, да изрази чувствата им, всичко онова, което ги вълнува. Така е например в стихотворението:
И той ми каза: “ Аз съм твой!”
До мойта рокля се докосна.
Една прегръдка съдбоносна
не е такава, боже мой.
Героят се докосва до роклята на героинята, не пряко до нея. Самата лирическа героиня е изобразена чрез роклята, не е споменато никакво друго описание, никакъв физически белег. Поетесата оставя всеки сам да си представя как точно изглежда тази героиня, дори да ситуира себе си в нея. В последния куплет на същото стихотворение гласът на лирическата героиня е изразен чрез гласа на цигулките:
Цигулките изплакват зов
и жалба някаква голяма:
“Изричай своя благослов-
за първи път сме с него двама.”
Изящните музикални инструменти предават всичко онова, което тя иска да каже. Те се молят вместо нея, благодарят вместо нея.
Друда често срещана вещ в поетическия интериор на Ахматова в стихосирките й “Вечер” и “Броеница” са писмата. Например:
И нека бъда сама.
И любовта да е измама...
На твоята невеста няма
да пиша тровещи писма.
Но ти й дай добри съвети:
да се зачита в моя стих
да пази моите портрети-
бъди внимателен жених!
Или пък:
И приемайки риска, сама
ще премина по него нарочно.
Спастряй всичките мои писма-
нека знаят потомците точно
Както и в произведението:
Не захвърляй писмото ми, мили,
прочети го до сетния ред.
Вече нямам наистина сили
да съм чужда за тебе навред.
И в трите цитирани стихотворения писмата изпълняват функцията на гласа на героинята. Те говорят вместо нея, присъстват вместо нея, нараняват вместо нея, остават вместо нея. Тя цялата е събрана в едно писмо, в един лист хартия и се оставя в ръцете на нейния любим. Както писмата, така и портретите в първото стихотворение, са израз на скритото присъствие на героинята. Тези портрети напомнят непрекъснато, че героинята е била част от живота на лирическия герой и въпреки че не може да каже нищо, нейната снимка говори достатъчно.
И след всички разгледани до тук творби може да се каже, че вещите в поетическия интериор на Ахматова са наистина много важна част за изграждането на този интериор, за постигането на вътрешната му цялост. Тези вещи са използвани като оръжия, с помощта на които по-лесно се изобразяват чувствата, емоциите, дори самите герои. В повечето случаи предметите не са използвани с преносно значение, за разлика от тези в поезията на символистите. Чрез вещите успяваме да надникнем по-навътре – в душата на Ахматова. Да успееш да влезеш в душата на писателя инкогнито е късмет, но да те допусне сам писателят е чест. Ахматова дава тази чест на всеки по-внимателен читател, защото във всяко свое стихотворение оставя по малка част от себе си, а съумелият да я намери и да я усети, открива и самия истински дух на акмеистката.
Бележки:
| 1- за повече информация виж статията на Виктор Жирмунски 2- по твърдение на Виктор Жирмунски |
Няма коментари:
Публикуване на коментар