Образът на любимата в поезията на Пейо Яворов

Факултет Славянски филологии

КУРСОВА РАБОТА

Учебна дисциплина: История на българската литература след Освобождението до Първата световна война

Тема: Образът на любимата в поезията на Пейо Яворов

   Изготвил: Ива Георгиева Йоргова                                 

                      Специалност: Българска филология                   

                     III курс, V група, 11074

       Всеобхватност на изживяването, залагане на цялостната личност във всяка мисъл, във всеки мотив, характеризира и любовната лирика на Яворов. В сферата на любовните мотиви той отново поставя въпроса за вярата, за сложното пътуване към идеала, разрешава конфликтите между материя и дух, между духовното и телесното начало, отрича страстта в името на високата духовност или се среми да свири на всички струни на човешката психика. Както всеки мотив, така и мотивът за любовта (а в частност и за любимата) се превръща в огледало на душата на поета, форма на противоречия и копнежи, средство за докосване на небето и ада на човешката душа.

            Раздвоението е типичен и натрапчиво очевиден начин за идентификация в поезията на Яворов. В гърдите на поета се борят “душата на ангел и демон” и те стават главните заподозрени  за това раздвоение, което се пренася върху образа на любимата. Антиномичното тяло на любимата е само началото на верига от двойнствени знаци с женски лица- нощта, смъртта, душата, водата...

            Дискурсът на Яворов  недвусмислено показва нагласа да разполовява “женския психичен модел” на сбор от високи представи според канона на християнско-патриархалната обвързаност. Образът на любимата е разделян още по-често и с по-ясна граница (за разлика от материнския образ), нерядко с мелодраматична пресиленост  на сигнификативния жест. Нейното тяло е живописно разпънато във вертикална посока- от небето до земята; тя може да бъде “кристално чиста като висините сини”, дете и ангел, но също така вампир или пък чудовище.  В нея се преплитат ангелични и демонични символи и така нейният образ се превръща в  сплав от небесни и земни характеристики.

            В цялата си любовна лирика Яворов не рисува реален женски образ; той е далеч от плътния, осезаем образ и конкретната жизнена ситуация в стиховете на Дебелянов. Впечатленията от Яворовия образ на любимата е  усещане за лъчи и нежна мелодия, за докосване до неуловимото, за сияние, чието съсредоточие са очите на любимата. Това, към което се стреми поетът, е трудната и голяма художествена задача  да улови в образи неуловомото, да въплъти светлината, да направи художествена осезаемост внушението за победа на светлото начало, да създаде облечена в лъчи и думи мелодия за своето доверие в светлината и чистотата, за победата над неверието и самотата.  Яворов съвсем леко щрихира контурите на образа на любимата, като задава само части от него- очите, косите, дъха. Чрез това загатване той оставя доизграждането на образа от въображението на читателя, пуска мисълта да стидне сама до същността на женския образ и на нейната сакрално или профанно ядро.

Очите са въплъщение на всезнанието, трансцеденталната мъдрост, явяват се духовен център, място на абсолютния интелект. Те са символ на чистата съвест, непогрешимостта и просветлението, характеризират душата. Красивите очи са огледало на извисената душа, прозорец към идеалния свят на прекрасното, знак на вечното. Графичното им означение е свързано със слънчевите и лунарните богове. В християнската традиция са инкарнация на божественото, емблема на светците, израз на духовното- “Светлината на тялото е окото” (Мат. 6:22).

            За Яворов очите са вместилище на душата, както това е показано в “Две хубави очи”, както и в други негови стихотворения, в които присъства образът на любимата, като във “Вълшебница”- “тихи две очи” или  в “Ела”- “очите ти са звездни небеса”.  Те са в неотменима връзка с лъчите, лечебната светлина на просветлението, като амулет апотропей, носещ гаранции за извеждане от  “света прогнил от зло” (“Ще бъдеш в бяло”). В “Две хубави очи” те са и огледало на красивата, възвишена душа. Лишеният от зрение женски образ пък е свързан с хтоничното, явява се извор на земните гибелни страсти  (“Чудовище”).

             Детето също е често придружаваща характеристика към образа на любимата. То  съвместява представите за невинност, чистота на душата, първично съвършенство, андрогинност. Знак е на възкресението, обновлението. Детето не познава нито изкушението, нито избора, приобщава се към “райската” ситуация, изгубена в зората на времето.

В образната структура на Яворовите стихотворения знакът дете придобива амбивалентен характер. Едната линия на проявление е свързана с възпроизвеждане на утвърдената от традицията конотация, бележеща светлото, хармоничното, небесното начало- “душата ти дете и божество” (“Вълшебница”): “о ангел, а дете” (“Благовещение”). Противоположна експликация маркира връзката с профанното, земното, греховното, което се оказва гибелно- “чудовищно дете” (“Чудовище”), “дете на прах земя” (“Не си виновна ти”).  

В “Две хубави очи” детето символизира ангелическото, а по този начин образът на любимата е  неизменно обвързан с небесното начало. “Булото на срам и грях” не успява да хвърли сянка върху прекрасния й образ, т.е. земното битие не слага своя отпечатък на злото. Логиката на всяко земно съществуване е превръщането на детето в грешна жена като проекция на библейската матрица- метаморфозата на Ева. Лирическият субект в “Две хубави очи” е способен да прекрачи границата между земното и небесното пространство, т.е. успява да сложи началото на преодоляване на порочния модел на съществуване, който неминуемо отвежда човека до сферата на греховното, профанното, злото. Любимата успява да запази детската си непорочност и така образът й остава неопетнен, ненакърнен, запазил небесната си принадлежност.

В поетическия свят на Яворов музиката и лъчите са вестители на небесното, ангелическо начало. Те активно присъстват в “Две хубави очи”; има ги както в началото на стихотворението, така и в самия му край. Символизират красотата, духовната сила, които придружават образа на любимата, успял да се запази от “булото на срам и грях”.

Ако в “Две хубави очи” цари нежната мелодия на мечтаната и изчистена хармония, ако образът на любимата е носител на непорочността, то  “Ще бъдеш в бяло” е един поетичен документ за незаглъхналата духовна вяра на поета в красивото и доброто, за мащабността на неговите духовни полета, останали чисти и незапетнени, въпреки идейния скепсис и разрушената вяра. Образът на любимата и тук не е реален и конкретен, а образ видение, образ- символ на светлина, на въплътена чистота и духовност, на ненакърнени духовни идеали; едно духовно поле, където невярата се разоръжава и отстъпва, където болката преминава в жажда за хармония и покой. Ярка е символната експлоатация на религиозния код в “Ще бъдеш в бяло”: “с вейка от маслина”, “ангел в бяло облекло”, “храм”. Лирическият Аз “изминава пътя” от съмнението в “невярата тревожна” до безусловната, всеотдайната вяра в свещено-целителната същност на любимата. Творбата категорично снема опозицията вяра-безверие в полза на вярата:

И ето усъмних се най-подир

в невярата тревожна – искам мир.

И с вяра ще разкрия аз прегръдки,

загледан в две залюбени очи.

 

Със същата сила, с която заявява и формулира своето страдание (“Аз страдам”), Яворов заявява в стихове към любимата и своята вяра към доброто, и своята ненакърнена обич и нежност, надхвърлили границите на емпиричното, превърнати в общочовешки качества, в духовни полета на общочовешкото.

            За да опише в стихове неземната красота на своята любима, поетът я нарича – “На крехка майска роза пъпка – туй си ти” (“Сън”) или “ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май” (“Пръстен с опал”). Тези стихове са част от опита женският образ да бъде изрисуван с възможно най-красивите, най-нежни слова. Розовата пъпка е отново символ на непорочност, на едно ново начало ( също както е детето). От друга страна розата е наричана “кралицата на цветята”. Използвайки този епитет за характеристика на образа на любимата, Яворов показва, че тя е кралицата на сърцето на лирическия Аз.

            Понякога не е необходимо и не е задължително образът на любимата да е обрисуван чрез част от тялото й или сравнен с красиво цвете, достатъчно е само описанието на нейната душа, за да се добие представа колко изящен е лирическият субект. Стихотворението “Вълшебница” е доказателство как чрез избирането на подходящите думи се отключва въображението на читателя и то довършва като с магия само загатнатия образ на жената вълшебница. В стиховете на творбата са описани и очите на любимата, но акцентът пада върху нейната омагьосваща душа- “Душата ти вълшебница мълчи.”. Тя е наречена “дете и божество”, т.е. неизменно свързана с небесното начало. Нейната душа успява да пленява с лекота, тя е богиня, властваща над всичко и всеки със своето умение да обсебва и омагьосва с лекота. За разлика от стихотворенията “Сън” и “Пръстен с опал”, където образът на любимата запленява със своята красота, сравнена с тази на розата, тук нейната душа е тази, която играе главната роля за покоряването на всички около нея.

            Ако в стихотворението “Вълшебница” любимата е представена като властна покорителка, то в стихотворението “Демон”  сюжетът е преобърнат , и тя е в ролята на покорената. Творбата кореспондира с руския романтизъм и по-точно с едноименната поема “Демон” на Лермонтов. Авторът работи с романтически фигури, използва образите на орела и на гълъбицата, които отъждествяват мъжкото и женското. Орелът е символ на силата, могъществото,  докато гълъбицата е силно свързана с божественото, ангелическото. Гълъбицата е носителят на женски характеристики и се явява като жертва на покушение. Попадайки в злокобната прегръдка на орела, тя полита в своя последен полет, преди да бъде погубена за винаги. Мястото на полета е граничното пространство между земята и небето, между ероса и танатоса, между демоничното и сарафичното. То символизира борбата между двата свята- земята и небето -  и съответно между техните представители- орелът и гълъбицата. Ето как може да бъде показана както женската сила, така и нейната слабост, която води до нещастния финал. В образът на любимата- “плаха гълъбица”- може да се открие и автобиографичен елемент. Тя е олицетворение на една от любимите на Яворов- Мина Тодорова, която е била 16-17 годишна, когато поетът се влюбва в нея, и се страхува да я докосне дори, защото го смята за покушение.

            Но любимата може да не е само земен образ или само ангелически образ. Това е показано в стихотворението “На Лора”, където е наречена- “тя- плът и призрак лек”, т.е. образът на жената  може да е съчетание на двете крайности. В творбата любимата се явява отново покоритека на лирическия Aз, но този път покоряваща е не само нейната душа, но и греховното й тяло. Образът на любимата се явява една неразчленима смесица от земни и небесни характеристики, които едновременно опияняват със своето очарование.   

            Както вече беше споменато Яворов се опитва с помощта на своята любовна лирика да свири на всички струни на душата. Поради тази причина редица стихотворения като “Чудовище”, “Не си виновна ти”, “Проклятие” изразяват противоречието в образа на любимата между дух и материя, отразяват вътрешните противоречия на душата на поета, подвижните граници на нещата в неговата психика и съзнание. Но и тогава, когато става изразител на декадентски представи за жената, на декадентски идеи и настроения, у Яворов липсва неподвижността на готовите констатации, на завършените представи и истини. В тази група творби се разгръща противопоставянето между духовната любов на Аз-а и грехоплътската, порочната бездуховност на жената-любима. Най-дълбинният архетип на посочените стихотворения може да се търси в мита за  Първородния грях, за оскверняването чрез първата жена (Ева) на богоподобната човешка природа. Жената опровергава вярата на лирическия герой в нейната идеалност, в идеалността на любовта като хармония на противоположности. Неверието в жената е загуба на вяра във възможността любовта да трансцендентира съществуването на Аза, да сакрализира битието му.

            В стихотворението “Не си виновна ти” ясно личи опозицията между света на лирическия герой и света на любимата, между земята и небето. Лирическият герой иска любимата да бъде огледало на неговата душа, но тя е “дете на прах-земя, на прашните мечти” и любовта между тях е невъзможна, както е невъзможна тази между орела и гълъбицата от творбата “Демон”. Жената трябва да бъде образ на бляна, а не на земния свят, в противен случай тя става недостойна за любов.

            В стихотворението “Чудовище” образът на любимата е натоварен с още повече отрицателни характеристики, поради принадлежността си към земното профанно битие-  “земята те безчувствена кърми/ с дванайсетте отрови на змията”. Обектът е сатанизиран, а чрез обръщенията “чудовище”, “чудовищно дете” е ясно назована неговата принадлежност към най-тъмните места на земния свят.

             В творбата “Проклятие” жената от “светица” се превръща в образ на “блудна голота”. Мислената за принадлежаща към небесния свят любима се оказва земна блудница, която се опитва чрез порочната си голота да покори лирическия аз. Той, от своя страна, вместо чиста и свята любов получава единствено огорчение. Отново е показан тъмният образ на земната греховна същност на любимата.

            Най-общо творбите на Яворов, посветени на любимата, могат да бъдат разделени на два типа- такива, които сакрализират любовта и образа на любимата (“Две хубави очи”, “Вълшебница”, “Ела”, “Не бой се и ела”, “Благовещение”, “Ще бъдеш в бяло”, “Пръстен с опал”) и такива, които показват неверието в жената (“Проклятие”, “Затмение”, “Чудовище”, “Не си виновна ти”).

В първата група творби поетът рисува, както художника с четката, с най-светли, слънчеви и нежни тонове образа на любимата, облян в лъчи. Водещото в тези произведения е вярата във възвишеността, идеалността, божествеността на любимата. Лирическият Аз вярва в транспендиращата мощ на любовта, в силата й да съпречистява света на човешкото със свещеното битие. Художествената символика функционира по посока сакрализиране чувството на лирическия субект и духовността на любимата. Показатели са обръщенията “ангел”, “божество”, “дете” и светлинно- музикалното хипостазиране на любовта (“музика-лъчи”, “зора”, “мелодия неземна”, “празнично тържествен звън”, “мелодия вълшебна”). Във втората група произведения образът на любимата е отнесен в другата крайност, в нейното десакрализиране, а цветовете върху четката на художника Яворов стават все по-тъмни и мрачни. В тези творби е показана грозната земна същност на любимата. Наречена “чудовище”, “чудовищно дете”, “дете на прах-земя”, тези обръщения я правят изцяло отхвърлена от небесния свят, а в лицето на лирическия аз изглежда греховна и унищожителна.

            Безспорно е бодлеровското влияние върху Яворов, който като своя голям учител, иска да докосне всички пластове на човешката духовност- от най-ниските до най-високите, от безкрайната нежност до ужаса; да съчетае грозното с възвишеното и красивото. И както авторът на “Цветя на злото”, Яворов се стреми към един нов тип поезия, която чертае вертикалните линии на пропасти и бездни; към поезия, която отрича, която се противопоставя на елементарните неща, на еднолинейното виждане, която възпява не само светлината, но и мрака на човешката душа. Поради тази причина образът на любимата е еднакво добре обрисуван и в двете негови крайност; без значение дали е в добра или в лоша светлина, дали тя е “въздушно нежна” или пък “чудовище за гнъс, обзидано в тъми”.