Факултет по славянски филологии
КУРСОВА РАБОТА
Учебна дисциплина: Българска литература между Първата и Втората световна война
Тема: Проблемът за свободата на женския избор в повестта „Нора” на Иван Вазов и в романа „Чифликът край границата” на Йордан Йовков
Изготвил: Ива Георгиева Йоргова
Специалност: Българска филология
IV курс, V група, 11074
След Освобождението атмосферата в България се променя, навлизат нови културни идеи и течения от Запад. Темата за свободния избор и за еманципацията на жената става актуална. Едно от произведенията, повлияли за нейната актуализация, е драмата на Ибсен “Nora”. Написана е 1879 година, а в България се появява през 1897 година в “Куклен дом”. Изписването на името на знаменитата Ибсенова героиня с латиница има за цел да подскаже различие не само от географска гледна точка, но и такова между две епохи, между две общества в нееднакви фази на своето развитие, може би и между два национални манталитета. В този момент България, след петвековното турско робство, поема по пътя на независима държава, навлизайки в продължителен период на неминуем, но и мъчителен процес на радикална трансформация във всички области на живота. И ако голяма част от нашата интелигенция на прелеза между ХІХ и ХХ век съвършено точно се ориентира към европейската литература като към носител на потребните за страната ни идеи и естетика, други нейни представители начело с Иван Вазов (1850-1921), създателят на новата българска книжовност, виждат в тяхното привнасяне от Западна Европа опасност за още крехките основи на нашето общество, току-що проходило самостоятелно.
Хенрик Ибсен може да бъде считан и за един от първоучителите по драматическо изкуство у нас, макар че имиджът му на критически реалист в неговата сфера и на писател-философ с нюансирано познание за индивида, за диалектическото естество на причинно-следствената обвързаност на субективно и обективно е оставял - в продължение на десетилетия - на заден план този на майстора на словото, на изтънчения и свръхчувствителен поет, постигнал неоспоримо съвършенство в изграждането на забележителни драматургични конструкции и извършил истинска революция в световния театър, подета и доразгърната от Метерлинк, Стриндберг, Хауптман. Добре известен и общовалиден факт е, че произведенията му водят особено пълнокръвен живот в изследователската и оперативно-критическата продукция на театроведите, съдържаща - наред със способността на автора им да буди безпокойство и да предизвиква, да поставя въпроси със значимостта на отговори - и предложения за тяхното тълкуване, толкова по-многобройни и изненадващи, колкото по-късни негови творби визират. Нора не прави изключение от повечето централни персонажи у Ибсен и изпитва онова замайване, загледана в сякаш бездънната пропаст на своето семейно щастие, с каквото Киркегор сравнява усещането от типа angest: смесица от тревога, боязън и паника, породена от чувството за безизходица, за затвореност в омагьосан кръг, пристягащ с болезнеността на примка, но българското ибсенознание все още не е стигнало до разясняване на цялата знакова сложност на героинята в “Куклен дом” независимо от толкова успешни, някои дори паметни, постановки на тази драма у нас в продължение на повече от век - до първите години на настоящия, и в които преобладаващата кажи-речи по традиция реалистично-битова страна в трактовката й - режисьорска, актьорска, сценографска, вече се тушира, но все пак не за сметка на онова обществено значимо съдържание на творбата, от което някога се е възползвал и Иван Вазов, за да отреагира на други актуални явления в българската действителност.
През 1907 година излиза Вазовата повест, показателно озаглавена “Нора” и възникнала в полемика с възгледа на Ибсен за свободата на жената, а и фактът, че бива включена като отделна книжка в библиотечната поредица. “Духовна пробуда”, издържана в духа на по-консервативната за времето нравственост и създадена с възпитателна цел, говори красноречиво за задачата, която си е поставил нейният автор. Самата повест е по-скоро морализаторска, отколкото психологически обоснована, без съмнение мотивирана от сериозното безпокойство на Иван Вазов за моралната устойчивост на обществото и от ширещото се влияние на явлението, вече обозначено като ибсеизъм, върху новите поколения българи, в чиято “зараза” той виждал голяма опасност за брака, за семейството преди всичко, а оттам и за нацията като цяло. Неговата героиня на име Любица напуска съпруг и невръстно дете, тласната към бягство извън семейния дом в Русе от представлението на “Куклен дом” в този град, за да потърси в София удовлетворение на жаждата си за волност и стимулиращи емоционални изживявания. Но драматичният крах на илюзиите й, разочарованието от студения егоист и социален паразит Тихов, в когото си въобразява, че се влюбва, я кара да преосмисли постъпката си и макар подир мъчителни колебания тя все пак се завръща в Русе при своя всеопрощаващ съпруг Гойчев, инак блед и невзрачен образ, но според автора олицетворение на онази душевна уравносвесеност, скромност и трудолюбие, които единствено могат да опазят хората от морална поквара или да им помогнат да се отърсят от нея, ако разложителните й процеси са започнали. Кризата, която е преминала, сигурно ще направи от Любица добра съпруга и майка, ще я принуди да се примири с ролята, задължителна според Вазов за всяка жена - тази на пазителка на семейното огнище, а следователно и на традиционните ценности, нравствени и духовни, фундаментално важни за укрепването на личността и за еволюцията, индивидуална и колективна, в новите обществени условия.
Прави впечатление, че в края на повестта Вазов поставя своята героиня Любица в правилния път и тя се връща обратно при семейството си. След кратката си авантюра с Тихов, от която тя излиза измамена, сякаш успява да се опомни и решава да даде втори шанс на живота си с Гойчев. Писателят иска да покаже, че никога не е късно да се следват моралните норми. Но е важно да се отбележи, че Любица не е лека жена, тя е една нещастна жена, и заедно с Нора на Ибсен- въпреки отдалечеността на средата и обстоятелствата, които са ги породили, са посестрими не по родство или съдба, но заради високата цена, заплатена от тях за мечтата на живота им.
1911 година излиза драмата “Казаларската царица”. Тя, както повестта “Нора”, разказва историята на една свободомислеща и наивна жена- Цонка, която се влюбва в Пенчо Трайчев, измамник, решил да се възползва от наивността й. Но за разлика от повестта “Нора”, в която идеологът на нацията връща Любица в правия път в края на повествованието, в “Казаларската царица” краят на Цонка е трагичен- тя се самоубива. Нарушила семейните и моралните кодекси, Цонка изкупва своята вина с живота си. Защо Вазов постъпва така с героинята? Защо Любица е върната обратно в семейството, а Цонка умира? Може би писателят иска да покаже и другата страна на нещата, че освен прошка има и наказание. Не винаги проблемите свършват с щастлив финал. Понякога изкупването на греховете е неизбежно, колкото и висока да е цената.
Ако в периода между двете световни войни женският въпрос е една от най-популярните теми на публично обсъждане, то в периода след Освобождението той тепърва навлиза. Започва натрупване на женски практики като женска педагогика, женски дружества, женска литература. Това води до обособяване на женската идентичност като нещо отделно, автономно. Навлизането от Запад на въпроса за женската еманципация е може би най-главната причина Вазов да обърне специално внимание на моралните ценности, които трябва да притежава българската жена. Той създава нейния митологичен образ такъв, какъвто го вижда, какъвто трябва да бъде в националната ни литература, и упорито и последователно го използва в своите произведения. По този начин се опитва да го утвърди и да го противопостави на модерния женски образ, идващ от Запад. Ражда се проблемът за свое и чуждо в литературата и изобщо в културата на възрожденска България. Писателят ревностно брани българския патриархален модел на семейството и по-конкретно запазването на моралния образ на жената пред навлизащият модерен и иманципиран нейн образ. Във всички разгледани до тук произведения ясно се вижда какъв е образът на правилната жена. Следователно може да се каже, че само моралната жена има щастието да се справи с перипетиите, поднесени от съдбата. Неморалната жена, отказвайки се от добродетелите и подвластна на чуждата мода,в повечето случаи е обречена на погром.
Ситуацията в България след Освобождението си прилича с тази след Първата световна война- и в двата случая на страната е необходимо да се съвземе от преминалата буря и да насочи поглед към нови хоризонти. Какво се случва с литературaта след Първата световна война? Вкусът към фрагмента (Гео Милев), към по-къси, неканонични прозаически жанрове, към лирически настроения в прозата (Георги Райчев, Ангел Каралийчев), към експресивно раздвижена и стилизирана проза (от Каралийчев до Чавдар Мутафов) са в основата на ред търсения в прозата от този период, особено в началото му. Но освен всичко това през междувоенния пероид продължават да работят и утвърдени вече прозаици от по-старите поколения. Те или остават верни на своята ранна поетика и творчески концепции ( Влайков, Стаматов), или се развиват доста разколебани от новите тенденции (Елин Пелин).
Йордан Йовков (1880-1937) е от групата писатели, които остават верни на идеалите си и творческите тежнения на ранната си младост. У Йордан Йовков в преобладаващата част от творчеството му разказите съществуват, за да изградят по-голямо, единно конципирано епическо пространство. Той стои твърдо зад идеята, че човек е изцяло свързан с природата и с труда, и тази връзка трябва да бъде запазена с цената на всичко. Освен това той има сходно мнение с това на Вазов, че в центъра на всичко стоят патриархалните ценности и те трябва да бъдат опазени независимо от новите идеи и течения, които идват от Запад, и, част от които сеят поквара. Както вече беше споменато след Първата световна война въпросът за свободния избор на жената е вече доста актуален. Йовков изказва своето мнение по тази тема, макар и непряко. Това се вижда в романа му „Чифликът край границата”, който излиза като самостоятелна книга през 1934 год. Въпреки разликата в поколенията и в годините, през които пишат, сходни са Йовковите възгледи по този въпрос с тези на Вазов. В романа му „Чифликът край границата”, както и по-рано в повестта му „Земляци”, авторът се опитва да покаже, че войната прекъсва връзката между селянина и земята, отдалечава го от нея и вещае гибел за българското село. Но разрухата подкопава основите на традиционния бит не само в селото, тя е в основата на разлагането на социалните отношения, на обезценяването на моралните ценности; в психиката се борят сили, причиняващи тежки крушения на героите. Войната погубва традициите, под развалините от нея остават погребани патриархалните ценности. По този начин бива прекъсната връзката с родното, традиционното и започва навлизането на нови модели, които са несъвместими с родовата традиция. Носителка на тези нови идеи и модели на поведение е и главната героиня на романа „Чифликът край границата”- Нона. Тя е единствена дъщеря от втория брак на исьоренския чифликчия Манолаки с Антица. Още в началото на романа Йовков обрисува нейната красота- „висока, слаба, с тъмнокестенява коса, с тънки извити вежди и хубави черни очи, обкръжени с дълги мигли”, тя е пълно копие на своята майка. Може да се каже, че Нона е своеобразно продължение на своята майка. Заради нейната красота тя може да бъде сравнена с ангел, но прави впечатление, че неколкократно в творбата е подчертан черният цвят на очите й, което препраща към връзка с тъмните сили. Тези очи главната героиня наследява генетично от своята майка, което води до мисълта, че и Антица е била свързана с тъмните сили. Нона гради своя образ чрез миналото, чрез истории, тя се опитва да прилича на своята майка не само външно. Трябва да се отбележи, че, въпреки че романът започва и завършва с образа на Нона, по-важен е образът на Антица. Ноновата майка е истинската господарка на чифлика. Тя е жената, пленявала сърцата на всички хора около нея не само заради красотата й, но и заради безкрайното й милосърдие и съпричастие към проблемите на хората. Пример за благодарността на хората към Антица е дядо Велю Киров от Главан, който идва пеша до Сеново, за да целуне ръка на Антица. Майката на Нона иска да раздаде земята на чифлика на хората и да има колективно управление на земята. Чрез Антица и Нона Йовков продължава така специфичното за него двойничество на образите. Сама по себе си Нона също е двойствен образ, защото едновремрнно е „господарка на житата”, свързана със земята, но и жената, коята е живяла и учила в Швейцария, и, коята носи западния манталитет със себе си. Може да се каже, че Нона е направена като колаж от типове, за да може да отговори на нуждите на романа. От своя страна образът на Вазовата Любица е изграден въз основа на книгите, които тя чете, и на представленията, които гледа, нещо, над което авторът се отнася с лек присмех. Тя не е жена, покоряваща всички около себе си, както Нона или Антица, а отчаяна съпруга, търсеща някакво разнообразие от повтарящото се ежедневие. В сложната структура на Нона се вплита и навлезлият по това време образ на фаталната жена. Всички мъже, които се влюбват в нея, се погубват по един или друг начин. Общо между двете героини е това, че не им стига любовта само на един мъж, и, че непрекъснато се колебаят в избора си. Дори фактът, че е сгодена, не пречи на Нона да флиртува с други мъже като Йосиф и Галчев. По този начин не само нарушава светостта на връзката си, но си играе и с чувствата на другите. Тя се държи високомерно и без никакво уважение към мъжете, които я обичат. Дори когато Нона усеща, че е влюбена в Галчев и той отива на гости с майка си в чифлика, Нона не пропуска възможност да го унижи и да не спомене годеника си. Любица пък с лекота изоставя мъжа си и малкото си дете, защото вече не й е достатъчна само любовта на съпруга й. И двете героини са лекомислени и не разсъждават какви ще бъдат последствията от техните действия.
Въпреки различията между Нона и Любица основното свързващо звено между двете е последвалото страдание от собствения им избор. И в двете творби загърбването на патриархалните норми и нарушаването им носи само нещастие за Любица, а за Нона и фатален край. Фаталната жена в крайна сметка се оказва фатална дори за самата себе си. Самоубийството на Нона е доста неочаквано, но до известна степен то е с дидактическа цел. Чрез него Йовков показва мнението си към „модерните” жени, които са позабравили своето място в семейството и се опитват да взаимстват идващия западен манталитет. Както вече беше споменато за Йовков най- важна е връзката на човека с природата и със земята. Всичко това може да бъде причислено към патриархалните ценности, а част от тях е и традиционната роля на жената в семейството като пазителка на домашното огнище, а не като свободна новаторка, която се опитва да проправи своя път в обществото и да се еманципира, но чрез погубването на традициите. И за Вазов и за Йовков еманципацията е свързана с липсата на морал и затова и двамата се опълчват срещу този вид жена като показват, че забравянето на патриархалните норми е пагубно и носи след себе си само беди и нещастия.
Вазов тълкува погрешно Ибсен и философията му поради омразата си към кръга „Мисъл” , защото писателите от този кръг са почитатели на норвежкия драматург. Но повестта „Нора” не е създадена с единствената цел да е в опозиция с Ибсеновата „Нора”. По-скоро тя е сътворена с дидактическа цел- да покаже на българската жена пример за неподръжание.
От своя страна Йовков също е запознат с произведението на Ибсен (гледал е представлението „Нора”), но може да се каже, че и неговата Нона не е създадена, за да влезе в конфликт с Нора, и да покаже, че такъв тип модерна жена няма почва у нас. По-скоро може да се каже, че целта и на двамата автори е да запазят патриархалните ценности колкото се може по-дълго във времето и да изкажат позицията си, че щастието е в сплотеното семейство, а не в правото на свободен избор. Иначе казано и за Вазов и за Йовков колективното благополучие е по-важно от индивидуалното.
Библиография:
1. Игов, С., „ История на българската литература 1878 – 1944 ”, издание на БАН, С., 1991
2. Йовков, Й., „ Чифликът край границата ”, издателство „ Български писател ”, С., 1983
3. Сарандев, И., Българска литература /1918-1945/ том I, изд. къща „Хермес”, 2004
